Като за последно

Събрах всичките истории от "Как се става селянин?" в новия ми сайт:
http://www.radalia.info/?page_id=129
Няма да добавям нови истории. Следващите ми драсканици на селска тематика ще бъдат публикувани в Селски истории в същия сайт - www.radalia.info.

LXXXVI част

От известно време спрях да пиша тук. През последните седмици и дни посягах да си драсна, но се спирах. Някак животът ми се изтича в ежедневието и то никак не отговоря на заглавието на блога - "Как се става селянин?". Оглеждам се около себе си, преценявам си миговете и забелязвам, че те вече не отговорят на основния въпрос. Колко време ми беше необходимо - всички вие, моите читатели и приятели, проследихте и знаете не по-зле от мен. Може да съм си носила "селското" в себе си, може да имам способности да се сливам със средата. Не знам. Но от известно време не мога да мисля за мен и за Петър по друг начин, освен да ни определя като селяни. Вярно е, че сме били граждани в целия ни съзнателен живот, но през последните 2 години и 7 месеца - толкова минаха, си доказахме че можем да се наречем селяни. Нещо повече - това ни харесва. Това дава някакво неподозирано и непланирано удоволствие и неочакваното, за съжаление клиширано, усещане, че живеем. Вярно е, че се различаваме от изконната българска традиция да живеем заради децата си, да градим дом за тях. Не, нашите деца едва ли някога ще нарекат нашият дом свой бащин. Те едва ли ще се връщат тук, когато нас ни няма. Става тъжно. 

А всъщност е хубаво, защото сме толкова силни, защото си позволихме да живеем живота, който ни харесва.
Както и да е, мисля че идеята на блога вече е постигната и от тук нататък не мога да допринеса за нейното съдържание. Разбира се, че имам други идеи... Ще ги осъществя някой ден.
Искам да изкажа благодарност на всички, мога да ви нарека приятели, които четяхте и се вълнувахте и преживявахте заедно с нас всичките ми 85 + 1 писания. Ще бъда истински щастлива, ако имаме последователи. Не е страшно - необходими са желание и хъс. А ползите... за тях вече писах достатъчно.
А тук идва поредната зима и най-нежните цветя са прибрани на топло.

Да ви е цветно и топло, приятели!

LXXXV част

Почти си личи, че съм в отпуск по това, че взех да си драскам малко по-редовно. Най-малкото е документирано.

След като разказах за разните гьолове из двора, в които се плицикаме всички патки, да не си помисли някой, че от водата не излизам. Вярно е, че е голям кеф, ама още по-голям става, като си свършил някоя работа и тялото ти е нажежено дали от жега, дали от умора, ама си е съвсем на време и на място да полегнеш във водата.

Днес направих сефте. За първи път правих домашна юфка. Това с точенето си знаех, че не го мога. Преди години бях пробвала, ама то излезе не баница, а тутманик. Реших, че няма как да не са науча на тоя чалъм, така и така имам яйца в излишък, ако ще да става - аз съм длъжна да пробвам. С тези мисли си пиех кафето. Вече бях ходила до Дора и взела мляко - за сирене и за прясно. После й помогнах да изкараме кравите на паша - то каква помощ - играех ролята на плашило, ама си има някакво очарование в цялата работа.
Като си изпихме кафетата с Дора, сиренето вече си беше почнало процеса, се хванах да замесвам тестото за юфката. Това с месенето не ми е проблем, справих се. Разделих тестото на питки на размер "детски спомени от баба" и... ела, Вълчо, че ми трябваш. За да придобия кураж, хванах мотиката, за да си подготвя терена, на който да застеля чаршафите, където ще ми съхне бъдещата юфка. И... хванах точилката. Ръся брашно, въртя точилката и мърморя, че е крива. Петър ми се смее: "Космосът ми крив". Точа аз... Викам го, ама правя уговорка да не ми се смее. Хвана той точилката и ми вика, ама тя вярно - крива, върви да искаш на Дора. Е, в този момент ми се събуди ината и не отидох, ама реших, че ще си отмъстя. Еххх, бърсах пот, сурках точилката, ръсих брашно... и първата кора беше готова за има-няма 30 минути. Гледам имам още 10. Както и да смятам, това много време, докато ги направя, слънцето ще залезе - върви суши после на лунна светлина и сутришна роса. Ама то като всяко нещо - иска си количествените натрупвания. Шестата кора - засякох времето - я разточих за 5 минути. Изкарах ги 11-те. Обядвахме. Изтегнах се в басейна, а после продължих позата в леглото, с книжката - жега е - не може да се работи. После пак кафе с Дора, после белих пипер, който вчера опекох, после си нахраних добитъка, после направих салатата и седнахме да вечеряме. 

И дойде часът на моето отмъщение. Съвсем невинно насочих разговора на тема кой какъв е... Тук съм сигурна, че няма мъж, който да научи тези елементарни неща. И все едно, че съм в час, започнах да изпитвам Петър: "Я ми кажи, като толкова знаеш, жената на брат ти, каква ми е?, А моята сестра каква ти е? Ами ако аз имах брат, той какъв щеше да ти е? А твоят брат какъв ми е?, А ако ти имаше сестра тя каква щеше да ми е?" Продължавах така, докато той вече не знаеше и аз каква съм му.
Да му се не види кривата точилка!

LXXXIV част

И пак си мисля за живота на село. Доматите взеха да зреят по-бързо, отколкото можем да изконсумираме, а това води само до едно - да се правят консерви. Е, сезонът на тема "Зимнина" открих отдавна, но доматите са ми някакво почти божие наказание. По никакъв начин не мога да убедя Петър, че трябва да сеем по-малко, ама като си имаме наш разсад. Тая  година беше много под съмнение, щото аз и една кучка обърнахме сандъците с разсади, ама... шефката ми даде малко, нашите взеха че станаха, не стигна и това - орахме, копахме, изравнявахме, но де където беше паднала семчица миналата година взе, че покълна и сега на неочаквани места растат домати. Сеем ги на различни места, за да е в нова почва, та сега домати имам на сто места, дори и в саксията с китайската роза. Петър му вика китайския домат. Той растна, цъфна, а днес гледам, че и вързал. Буря го събори, категорично отказвам да го вържа, та се е наклонил, дори полегнал на земята, ама си живее. При един амаралис пък расте стадо люти чушки. А може да са пиперки - вече вдигам ръце и наблюдавам с научен интерес какво ще стане.
От известно време си давам сметка, че живея точно така, както си представях и искам. Ставам рано, към 6:30 съм в градината, работа има както и да я погледнеш. Ама тя не искала да я гледаш. Затова си поглеждам ръцете и в следващия момент, те вече са поизцапани, ама ми е кеф. Изпадам в нещо като медитация, когато се занивам с буренчета, връзване на домати, бране на боб - каквото и да е. Уж, мисля за това, което правя, после започвам да го правя машинално и размишлявам за разните си неща, а после спирам и това... Днес не съм чула Петър като ми вика. Ами не чувам - наслаждавам се на първите слънчеви лъчи върху голия ми гръб и си плевя. Погалвам пиперката, радвам й се, нахокам кучето, че ляга не на пътеката само, а затиска някой корен...
"Да ти имах проблемите" - ще кажат градските хора. А аз си давам сметка, че всеки си прави своя избор. Дори и това, че аз държа да имам пред къщи много цветя, те да не са подредени в стройна редичка, да е някакъв хаос от цветове, да имам опънат хамак, който да използвам точно, когато пожелая, ако ще да е два-три пъти в годината, да имам маси и места за сядане на сто места в двора, като гледам патици, гъски и подобни (не патки, щото знам, че единствената патка на адреса, на който живеем съм аз) те да имат своето езеро, в което да се къпят.

И като казах водолюбиви птици, хич не се изключвам. 

LXXXIII част

Няма да съм многословна тази вечер. Не, че животът ми е станал по-малко интересен, просто имам чувството, че вече дотягам с дребните житейски неща, които ми се случват. Тази вечер щях да снимам масата. Сама по себе си много живописна, но идеята ми беше да я покажа. Не, че беше отрупана трапеза. Салата беше от зелен пипер, нарязан на дребно, лилав лук на шайби, жълт и червен домат, краставица, откъснати преди минути от градината. Имаше и пържена рибка, наловена днес от Петър. Друг е вкуса на този вид храна, тук следва псувня като израз на възхищение ;)

Иначе живеем си нашия селски живот, изпълнен с труд, проблеми, пак труд и пак проблеми, но и с много удоволствия.

Флейката два пъти ни бяга тези дни. Вече изпитвам страх от тези прасета. "Страх" не е точната дума. Стават неудържими. Пепа наближава 180 кила. Такава свиня никога не съм виждала. Щерка й расте, но е и много буйна. Намира начин да си отвори апартамента от три клетки - някъде към 15-20 квадрата и да се разходи в двора. Вярвайте никак не е приятно преживяване, като си полегнал за следобедна дрямка някой да ти изгрухти до прозореца. После неминуемо следват едни увещания, ухажвания и подкарвания... Всеки път си мисля, че е чудо като я приберем.
Отплеснах се.

Исках да разкажа за днешната си изненада. Пазарувахме с Петър в един магазин в Попово. На опашката зад нас за касите беше едно английско семейство. Видях, че жената се усмихва лъчезарно, но реших, че нещо си говорят с мъжа си. Като платих нашата сметка, още събирах продуктите и жената дойде при мен и ми казва: "Аз те познавам. Хубава Посабина, хубаво как се става селянин, аз съм Даниела (тук не съм сигурна за името, може и Даниел да беше). Останах шашната, загубих дар слово, касиерът е той - гледам го - отворил уста и не може да я затвори... Жената продължава: "Някой път ще пием...". Аз едва смотолевям въпроса си дали са от Паламарца - това е селото, където има 100 английски къщи и обещавам да се срещнем. Изненадата ми беше тотална.
Тази вечер се опитвам да намеря въпросната жена в интернет - не успявам.
Много те моля, скъпа Даниела, ако четеш тези редове, обади се.
Наистина искам да се запознаем!

LXXXII част

"Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“.
Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Това е. Бях го забравила. Макар, че всеки ден го преживявам. И ми е толкова хубаво. Вярно е, изморявам се физически, но се освобождавам от всичките негативни емоции, които съм натрупала по един или друг начин, когато се замисля за човешкото общество. Даже се хващам, че изпадам в крайности, представям си разните бурени, като конкретни емоции, от които искам да се отърва. Поветицата за мен е символ на обвързване. На онова обвързване, което ти отнема свободата. Хваща те здраво и те притиска към собствените си норми и ти рано или късно му се подчиняваш. Троскотът е друга работа. Той впива здрави корени - като страха, като клюката - няма отърване. Дори и да прекъснеш някой корен, но го оставиш в пръстта, от него се ражда ново растение. А като натрупаш корени от троскот на купчина и не я изхвърлиш веднага, става такава мрежа, в която дори пръст не остава. Копривата е хитра, манипулативна. Както и да се стремиш да я подхванеш, тя така се извърта, че след 5 минути си с обрив. Когато прекаля с манипулациите, хм, копривата, неизбежно следа оток. Бъзака е обратното. Той е здравият разум. Да не се поддаваш на манипулации. Но когато прекалиш с разума, емоциите изчезват. И тогава плевенето става отново едно досадно ежедневие.

LXXXI част

Днес са последен път бях тук:

Това е родната ми къща. Намира се във Велико Търново. Къщата на баба и дядо. В началото на социализма - някъде 47-48-ма година, дядо и баба дошли в Търново от неговото родно село Славяново, Поповска околия, защото дядо станал обущар, вече имало в селото друг и за да не си крадат клиентите, дядо ми, като по-млад, трябвало да търси препитание другаде. Така се преместили в старата столица. Дядо, заедно с още няколко негови колеги създават кооперация Трапезица. Купува първия етаж на тази къща. Тук баба и дядо отгледаха децата си, внуците си, даже аз моят син растна тук известно време...

Отдавна бяхме взели решение да я продаваме. Имах достатъчно време да приема факта, чисто емоционално.  Времето не помага в такъв случай. Ужасна е заключената порта към обраслия двор.

Поседях на прага, където с прабаба ми чакахме дядо да си дойде от работа.

После... После махнах с ръка, защото видях паветата на улицата, чиято топлина помнят босите ми крака - колко летни вечери съм бягала по нея боса, колко зими улицата се е превръщала в пързалка. Погледнах паветата.

Мдаа, животът продължава напред.
Объркана съм между тъгата и удовлетворението. Странно усещане. От една страна продаваме това, което баба и дядо са градили за нас, а от друга животът ми така продължава, че аз се върнах в техния роден край. И направих дом от една къща. В който със сигурност моите внуци няма да живеят...

А иначе за мен ще остане тази улица мястото, където детският смях звъни, където е моето място на игри и където с разбити колене, яхнали звездите,  гонехме звездите... Там: